Психичното развитие в теориите на Жан Пиаже и Лоурънс Колберг

Жан Пиаже изучава механизмите на познавателната дейност на детето. Той счита развитието на интелектът за основна линия на психичното развитие на детето, от която зависят всички други психични процеси. Основните въпроси, поставени в разработките на Жан Пиаже  са: особености на детската логика; произход и развитие на интелигентността при детето; методи и начини за формиране на основни физически и математически представи и понятия (като обект, пространство, време, причинност, случайност), развитие на възприятието, паметта, въображението, играта, подражанието, речта и техните функции в процеса на познание.

Изследвайки речта на децата Жан Пиаже стига до извода, че техните изказвания могат да се разделят на две основни групи:

1. Социализирана реч – характеризира се с интерес към отговора на партньора в общуването, нейната функция е да влияе на събеседника. Категории на социализирана реч – информация, критика, заповед, искане, заплаха, въпрос, отговор.

2. Егоцентрична реч. По форма тези изказвания могат да бъдат различни: повторение (ехолалия), монолог, колективен монолог, но, общото е, че детето съобщава какво мисли в момента, не се интересува дали го слушат, каква е гледната точка на „събеседника“. Функцията на егоцентричната реч е по-скоро експресивна – „удоволствие от говоренето“, съпровождане и ритъм на действията.

Пиаже разглежда човешкия интелект като една от формите за адаптиране към средата на живот. Всеки жив организъм има вътрешна потребност да поддържа хармонични отношения с околната среда, т.е. необходимост от адаптиране към околната среда (от равновесие с околната среда). Въздействията на околната среда изваждат организма от равновесие. За да постигне отново равновесие (адаптация), организмът трябва да е в състояние на непрекъсната активност, за да компенсира дисбаланса. Например, порязването на пръст (т.е. повреда отвън, от страната на околната среда) активира процесите на саморегулация, които в крайна сметка би трябвало да възстанови стабилността, т.е. кожата на порязания пръст. Тенденцията за балансиране е призната от Жан Пиаже като върховен принцип на развитие, включително познавателното развитие. Въвеждането на фактора на равновесие позволява да се разбере психическото развитие (и развитието на интелекта) като саморазвитие, като процес на самодвижение.

Когнитивната адаптация се състои от два противоположно насочени процеса – асимилация и акомодация, но неразривно свързани и допълващи се тенденции в поведението.

• Асимилацията е сравнима с храносмилането – решаването на проблемната ситуация става като се използват съществуващи модели на действие или когнитивни модели. При четене протича асимилация на информацията. Използвайки общата „схема на захващане“, детето може да вземе най-различни предмети. Асимилацията гарантира безопасността и стабилността на когнитивните структури. Самата проблемна ситуация или нов обект претърпява известна трансформация.
• Акомодацията е промяна в моделите при прилагането им в нова ситуация, към нова задача и осигурява вариативност, развитие, разработване на нови схеми. Детето се научава да поставя ръцете и пръстите си по различни начини, в зависимост от това дали му подават лист хартия или топка (схемата за хващане е подложена на акомодация).

Балансирането на тенденциите на асимилация и акомодация осигурява най-ефективната адаптация, но това състояние винаги е само приблизително и временно, и отново се заменя от дисбаланс.

Съотношението на тези два компонента в поведението може да бъде различно. Преобладаване на асимилацията над акомодацията се наблюдава при символичната игра на малки деца. В зависимост от желанието и интереса на детето, парчето старо дърво може да бъде или кукла, или кораб, или самолет. Преобладаване на акомодацията се проявява в подражаващо действие, в случай на уподобяване на собственото поведение на свойствата на външното въздействие (например детето имитира отваряне – затваряне на кутията с движения на устата, пресъздава позите на заспало коте).

Интелигентността на детето се изгражда на базата на действието, на базата на опит от действието с предметите. За да познава обектите, субектът трябва да действа с тях: да грабва, да хваща, да опипва, да приближава, да отдалечава, да премества, да съотнася и т.н. Целият придобит опит се отлага под формата на схеми за действие. 

Схемата на действие е едно от най-важните понятия в концепцията на Жан Пиаже. Разбирането на схемата на действие в тесния смисъл на думата е най-общото, което остава в действието, при неговото многократно повтаряне при различни обстоятелства. Схемата на действие в широкия смисъл на думата е структура на определено ниво на умствено развитие. На определен етап от развитието обобщените схеми на действие се превръщат в операции (операторски структури), следователно концепцията на Жан Пиаже е наречена оперативна. Операциите са интериоризирани (вътрешни) предметни действия, станали обратими и групирани в система.

Структурите на умствената дейност се развиват през целия живот, зависят от съдържанието на опита и са качествено различни на различните етапи на развитие. Процесите на асимилация и акомодация осигуряват приемственост и непрекъснатост на умственото развитие в онтогенезата. Развитието на психиката според Жак Пиаже е смяна на доминиращите интелектуални структури. Всеки етап е изграден върху предходния, всеки от тях е необходим за формирането на следващия, така че редът на тяхното следване е фиксиран и закономерен, а скоростта на преминаването им може да бъде различна (в зависимост от благоприятните или неблагоприятните възможности за натрупване на опит, от качеството на културната и образователната среда).

Стадии на развитие на интелекта:

1. Сензомоторен стадий (от раждането до 2 години) разделен е на 6 подстадия, през които детето последователно демонстрира следните характеристики и постижения:

• има безусловни рефлекси и не е в състояние да мисли, да си постави цел и да се разграничи от околната среда;
• рефлексите се превръщат в повтарящи се действия;
• появява се способността за възпроизвеждане на произволни, приятни и интересни резултати от собствените действия;
• увеличава се способността за координиране на действията, насочени към удължаване на впечатленията, предизвикващи за интерес;
• откриване на нови начини за постигане на интересни резултати;
• появява се способността да си представя отсъстващи събития в символична форма.

Основните постижения на този период включват формирането на координирани движения, съответстващи на такава материална структура като групиране, изграждане на репрезентации. Особено забележими резултати на този етап са изграждането на „постоянство на обекта“, т.е. разбиране за съществуването на обекта, дори когато не се вижда, разбиране, че действията имат последствия, използване на механизма на „проба и грешка“, развиване на способността за имитиране на околните.

2. Предоперационален стадий. (от 2 до 7 години) с два подстадия. В първия подстадий новосформираната способност за репрезентация се асимилира от сензомоторните структури и те трябва да се адаптират към нея. Освен това детето установява редица функционални закони, истини и асоциации, свързани с околната среда. Отличителна черта на децата на тази възраст е изненадващото ограничение на тяхното мислене – изглежда, че мисълта им е фокусирана единствено върху един аспект на ситуацията, често върху тяхната собствена гледна точка (егоцентризъм), а всички останали гледни точки или измерения не се вземат предвид. Предоперационалната мисъл, освен че се фокусира върху единия, най-забележим аспект на събитието, изглежда не следва законите на логиката или физическата причинно-следствена връзка, а по-скоро е ограничена до асоциациите по съседство. Така че, аргументацията на децата за техните действия често представлява абсурдни измислици или е резултат от желанието им да се оправдаят на всяка цена.

3. Стадий на конкретните операции (от 7 до 12 години) разделен е на две подстадия. На този етап грешките, които детето прави през предоперационалния стадий, се коригират, но по различни начини и не всички наведнъж. Смисълът на дефиницията на „конкретна“ операция, включена в наименованието на този стадий, е, че операционалното решение на проблемите (т.е. решение, основано на обратими умствени действия) се взема отделно за всеки проблем и зависи от неговото съдържание. Например физическите понятия се усвояват от детето в следната последователност: количество, дължина и маса, площ, тегло, време и обем.

4. Стадий на формалните операции (12 и повече години). Системата на обратимите операции, ставайки по-координирана, навлиза в следващия етап на развитие на формалните операции, който започва на възраст 11-12 години. Развитата преди това способност за класифициране на обекти прераства в способност за комбинаторно мислене – анализирайки физическо събитие, детето е в състояние да вземе предвид всички възможни аспекти и да ги промени един по един, като квалифициран експериментатор, в търсене на логически обоснован отговор. Способността да се променят умствено и хипотетично, аспекти на ситуацията по строго установен начин означава, че детето може да измисли предмети и ситуации, които не съществуват в действителност. Така възможността има предимство пред реалността, а те манипулират с формата и я разглеждат изолирано от съдържанието, т.е. не по начина, по който прави дете, което е на етапа на конкретни операции.

Лоурънс Колберг формулира стадиална когнитивна теория за моралното развитие. Той започва своята работа чрез задаване на въпроси за разрешаването на различни морални дилеми на момчета на 10, 13 и 16 години. Анализът на отговорите на децата дава основание на Лоурънс Колберг да заключи, че моралното развитие прогресира чрез преминаването през универсална и инвариантна последователност от три общи морални нива, всяко от които се състои от по два отделни етапа. Всеки следващ етап е свързан с предходния и представлява по-сложен начин на мисловните процеси относно търсенето на отговори на морални въпроси. Според него човек не може да прескочи даден етап от своето развитие, а този, който е достигнал до по-висок етап, няма как да регресира до по-ранните етапи.

1. Първо равнище – предконвенционален морал. 

На това ниво правилата все още са външни за Аз-а, а не субективно присъщи. Детето се съобразява с правилата, наложени от авторитетните фигури, за да избегне наказанието или да получи лична изгода. Перспективата за личностна изгода доминира.

• Първият стадий на това равнище се определя като „ориентация към подчинение и наказание”. Положителната или отрицателната страна на даден акт зависят от неговите последици. Детето се подчинява на авторитетите, за да избегне наказанието, но не за да може да класифицира акта като грешен, ако няма да бъде наказано. Колкото повече вреди нанася даденият акт или колкото по-тежко е деянието, толкова актът е класифициран като „по-лош”.
• Вторият стадий на това равнище се определя като „стадий на личния интерес” („инструментален хедонизъм”). При лицата, намиращи се на този втори стадий от моралното развитие, се наблюдава съобразяване с правилата, за да получат определена награда или да задоволят определени лични потребности. В този случай аргументите се определят в зависимост от личната полза, която може да се извлече от постъпката. През този стадий има наличие и на известна загриженост за перспективата на другите, но тя е базирана на надеждата за обезщетение в замяна.

2. Второ равнище – конвенционален морал.

На това ниво индивидът вече има субективно изградени много морални ценности и се стреми да се подчинява на правилата, определени от другите, на първо място, за да спечели тяхното одобрение, а по-късно – за да спазва и обществения ред. Перспективите за другите хора се оценяват и обмислят сериозно.

• Трети стадий на това равнище е стадият „доброто дете” или ориентация към одобрение от страна на другите. Хората често са оценявани чрез техните намерения и чувството да се чувстваш ценен и важен, както и да зачиташ чувствата на другите.
• Четвърти стадий е „ориентация към законността и реда”. Правилно, е това, което се основава на установените правила, ред, уважение към властта и законите. Поведението се оценява като добро, ако съответства на законно установените норми. Причините за това са не толкова страха от наказание, а убеждението, че законите и правилата за поддържане на обществения ред трябва да се спазват.

3. Трето равнище – постконвенционален морал 

Индивидът определя кое е правилно и кое не от гледна точка на общоприетите принципи на правосъдието, които са общовалидни а не само мнението на конкретните авторитетни фигури. На този етап човек може да разграничи това, което е морално правилно и законно.

Към това равнище са включени последните два стадия от моралното развитие според Лоурънс Колберг.

• Пети стадий е „ориентация към обществен договор и демократичност”. На този етап се осъществява разбирането на основните цели, обслужвани от закона, и опасението, че правилата се формират чрез демократичен консенсус така, че да се изрази волята на мнозинството и да се максимизира социалното благоденствие.
• Шестият стадий се обозначава като „ориентация към универсалните принципи”. Това е най-високия етап на моралното мислене, през който личността определя кое е правилно и кое не въз основа на личностно генерираните принципи (съвестта), независимо от законността или мнението на другите хора. Съгласно Лоурънс Колберг последният шести стадий представлява идеалното морално мислене.